- - Вечерята е сервиранааа!
- - Да,мамо. Идвам,само още няколко реда.
Бързите стъпки на майката се чуха глухо по мекия килим. Последва силно почукване и вратата рязко се отвори.
- - Хайде,колко пъти трябва да повтарям? Всички чакаме само теб!
- - Ето,идвам,де!-малко раздразнена,но с покорен тон отговори Ана.
Майка и бе дребна на ръст,но властна жена. Всичко трябваше да бъде изрядно и често пъти двете с Ана се караха за дреболии. Тези скандали се превръщаха в битки за какво ли не. Ана мислеше,че защитава мнението си,а майка й, че предпазва дъщеря си. Бащата на Ана беше кротък човек, гледаше много да не се меси в караниците на жените в къщата. Така живееше едно 18-годишно момиче в не много голямо градче, в семейството на търговци.Тя беше високо, снажно момиче с тъмна коса, бяло лице и зелени очи. Имаше въображение и често точно то й навличаше подигравките на другите. Само с най-добрата си приятелка – Кати, Ана можеше да споделя всичко. Сега тя имаше задачата а напише приказка за доброто.
- - Кати, какво е доброто? – каза Ана замислено.
- - Амиии, доброто е, когато направиш нещо добро.- отговори тя леко объркана.
- - Но, кой казва кое е добро?
- - Ммм не знам, конституцията?!- с широка усмивка и закачливо каза Кати.
- - Пхахахаха, дааа конституцията…
Този разговор не удовлетвори много Ана. Тя мислеше много по този въпрос-как да напише разказа,ако не може да каже какво е всъщност доброто? Доброто не е ли всъщност само маска, зад която се крием, за да правим злини безнаказано???Ана се чудеше и вървеше бавно към дома си. Питаше се дали злата принцеса в разказа й наистина е зла или само прикрива самотата си.
Вървеше бавно и замислено, не виждаше нищо около себе си. Някой извика:
- - Ееей,момиче…. Момиче ще ми помогнеш ли???
Беше един мъж, инвалид. Стоеше с количката си на ръба на тротоара и не можеше да слезе. Ана с бързи стъпки се отправи към него и плавно започна да тика количката.
- - Къде живеете,господине?- попита тя.
- - Съвсем наблизо.- отвърна й той.- Благодаря ти за услугата
- - Няма проблем и без това живея в този квартал.
- - Та, на теб какъв ти е проблема?- попита засмяно мъжът.
Той беше около 60-годишен,но младолик. В очите му светеше онази искра,която имат младите в очите си. Сякаш не беше сакат, беше приел съдбата си и по-интересното беше,че сякаш се чувстваше добре така.
- - Как така, какъв ми е проблемът?- учудено отговори Ана.
- - Ами, гледам те такава,замислена. Сигурно си имаш някаква грижа. Да не си скъсала с гаджето? – дяволито се усмихна той.
- - Хаха не, питам се какво е доброто. Ти как мислиш?
- - Хм, интересен въпрос, но се страхувам,че аз не знам отговорът на този въпрос.
- - Е, нищо. А, с теб какво е станало? Някакъв инцидент ли?- малко притеснена попита Ана.Не искаше да го обиди.
- - Аз бях войник и съм направил доста лоши неща. Съдбата ме наказа, отне ми краката, но ме остави жив!
- - Това не е ли малко тъжно?
- - Е, тъжно е, но „Всяко зло за добро“, са казали старите хора.- той се усмихна тъжно и посочи един вход. – Ето, стигнахме, тук живея, мисля,че ще се справя от тук. – той намигна и се отправи към входа.
Ана остана сама на улицата. Слънчевите лъчи падаха и нежно галеха кожата на лицето й. Тогава тя се усмихна, беше разбрала… беше разбрала какво е доброто и каква е зависимостта между него и злото. С все сила се затича към вкъщи.
„…И така добрата принцеса се срещнала очи в очи с най-големия си враг – своята сестра. Злото среща доброто във вечната битка. Двете сестри се гледали дълго време.
- - Какво стана с нас? – каза доброто.
- - Как какво стана? Всичко си е на мястото. Сега вече разбрах защо съм се появила.– каза злото.
- - Какво говориш? Нима омразата се е стопила?
- - Не,аз винаги ще те мразя,защото за това съм на този свят.Ако ме няма мен, злото, никой няма да забележи добрините ти. Ако няма зло, няма и добро. Доброто винаги ще побеждава, защото всеки сам за себе си осъзнава,че то е правилното и така ти ще си вечно жива, благодарение на мен.“